глава втора

БЯЛАТА КЪЩИЧКА И ЧЕРВЕНАТА РОКЛЯ

Старшият коняр дядо Георге живееше в двора на господарския дом. В неговата стая таванът бе висок, прясно варосан, креватът – с кувертюра и прозорци, големи колкото най-голямата икона в селската църква. Храна от господарската трапеза му носеше Аника.

Но дядо Георге си имаше и свое скромно стопанство. Малка къща с голям двор в края на селото.

– За какво ти е тази къша, дядо Георге?…Деца си нямаш, леля Ана, Бог да я прости, отдавна си отиде от този свят, конете също са твои – ласкаво го укоряваше госпожа Деляну. – За какво са ти тези излишни грижи?

В отговор дядо Георге само смръщваше чело и хитро се усмихваше с малките си очички.

– Нищо, нека да си стои… Дядо си знае защо…

Зад къщата му, нагоре по склона, се простираше овощна градина със сливи и вишни, които побеляваха като булки през пролетта, а по-надолу се ширеше голяма нива, на която всяко лято зрееше пшеница като злато.

– Дядо Георге, ти си уморен, вече остаря. Ще ти изпратя хора да ти изорат нивата.

– Господ да ви поживи, мила господарке! Дайте ми само волове и плуг!

В дома на дядо Георге се влизаше рядко – и то само по големите празници – местният свещеник или някои от съселяните му, когато се нуждаеха от неговите стаи, за да устроят гостите си по време на сватба или местния панаир. Единствено Олга идваше тук по всяко време. Разбира се, тя никога не се появяваше без покана, но това не значи, че идваше рядко.

Кучета дядо Георге нямаше. „Защо са ми? Та кой ще дойде тук?” На покрива на къщата се беше разположило голямо щъркелово гнездо.

– Дядо Георге има добро сърце – обясняваха местните жители привързаността на щъркелите към неговия дом, в който през повечето време не живееше никой.

Сигурно и по тази причина злосторници не се спираха тук, в дома на ветерана от войната срещу турците от 1877 година, макар в двора да нямаше нито едно куче.

 

* * *

– Мамичко, какъв празник е днес?

– Днес ли? Днес няма никакъв празник. Откъде ти дойде на ума, Олга?

– А пък аз си помислих, че е празник, мамичко!

– Мамичко, мамичко! Днес ти май много ме обичаш? По-добре ми кажи какво си намислила да искаш от мен?

– Аз ли? А, не, нищо! Само исках да зная дали ще отива синята рокля на Моника…

Госпожа Деляну се взря в очите на Олга, но не откри нищо особено.

– Моника, искаш ли да премериш синята рокля?

– Разбира се, че иска! – отговори вместо Моника Олга.

– Искам, tante Алис, – потвърди изчервилата се от притеснение Моника, доволна, че желанието ѝ ще се изпълни, без да е настоявала.

Синята рокля очакваше Моника още от началото на ваканцията. Госпожа Деляну я беше ушила веднага след пристигането ѝ, но Моника продължи да носи черната рокля в памет на любимата си баба.

Веднъж Дан, Олга и Моника играха на „любим цвят”, поредната измислица на Олга.

– Какъв цвят би искал да бъдеш? Отговори бързо!

Дан се оказа неподготвен и се смути. Никога не беше мислил за цветовете, а и не го интересуваха.

– Син цвят, Олга – изведнъж реши той, доволен, че е излязъл от затрудненото положение.

– А защо би искал да бъдеш син?

– Защото синьото е красиво.

– Така ли? Нима?

– Разбира се! – възмути се Дан.

– Много красиво?

– Много красиво.

– По-красиво от всички други цветове.

– По-красиво от всички други цветове.

– Не е вярно! Червеният цвят е най-красивият от всички. Той е много красив. Най-красив!

– А синият е още по-красив!

– Глупости! А ти какво мислиш, Моника?

– …Аз ли? Не зная.

– Тогава назови червения цвят като мен и така ние, двете, ще бъдем прави! – настоя Олга.

…Значи и Дан също обича синия цвят… Моника реши, че ще се радва да има рокля с цвета, който харесва на Дан. Госпожа Деляну не се решаваше да ѝ предложи да облече синята рокля, за да не я обиди… А и Моника не се осмеляваше да попита за това… Страхуваше се да не накърни паметта за своята баба, и продължаваше да носи черната траурна рокля… А не искаше и да предава Олга.

Моника се отправи към спалнята след госпожа Деляну.

Олга изтича към кабинета на баща си.

– Олга, ти къде отиваш?

– Искам да поговоря с татко.

– Олга, днес май става нещо с теб?!

– Защо?

– Как защо? Нали каза, че много искаш да видиш как ще стои синята рокля на Моника?

– Да, казах.

– Тогава защо не дойдеш с нас?

– Защото, защото… Докато тя се облече, аз ще се върна.

* * *

Когато Олга посещаваше някого, винаги чукаше на вратата. За една – единствена врата не го правеше – това беше вратата на Дан, където тя влизаше направо, понякога ритайки вратата или я отваряше тихичко, когато искаше да го изненада и притесни.

На вратата на баща си обаче тя, както винаги, почука.

– Влез.

– Папа, идвам при тебе.

– Добре, момичето ми. Имаш ли нужда от нещо?

– Не, папа. Просто дойдох да те видя.

– Ето ти стол, Олга. Седни.

– Като твоя клиентка, папа!

– Момичето ми… Ако всичките ми клиенти бяха като теб, сигурно щях винаги да печеля делата.

– А ти ги губиш, нали, папа?

– Разбира се, губя ги както всички!

– Папа, ако бях съдия, ти нямаше да изгубиш нито един процес.

– Защо, Олга? Твоят баща невинаги е прав.

– Да, така е… Само мама е винаги права!

Господин Деляну обърна гръб на дъщеря си, за да избегне погледа ѝ, а когато отново я погледна, лицето му беше съвсем сериозно.

– Папа, аз винаги разбирам, когато се смееш.

– …?

– Защото и на мен ми става смешно.

Двамата се разсмяха.

– Олга, обичаш ли баща си?

Олга се намръщи.

– Защо ми задаваш такъв въпрос? Нима не знаеш?

– Зная! Зная! Но аз искам самата ти да ми го кажеш.

– А пък аз не искам.

– Защо, момичето ми?

– Така… Не зная…

– Искаш ли бонбон?

– Мерси… Папа, защо не пушиш? Защото съм тук ли?

– Не, Олга, просто забравих. Ти искаш ли да пуша сега?

– Да, папа. На тебе много ти отива да пушиш.

Господин Деляну повъртя в ръката си цигарата и я постави в цигарето. Олга запали кибрита и внимателно поднесе огънчето.

– Ах, папа, защо лулата е по-красива от цигарето?

– Просто ти я харесваш повече.

– Не, папа, лулата е друго нещо! Нима не я харесваш повече от цигарето?

– Да, харесвам я.

– А защо не пушиш с лула?

– Свикнах с цигарето… а това е по-лошо. С лулата не вдишвам така дълбоко от дима, както правя с цигарето – с нескрито удоволствие призна господин Деляну.

– А пазиш ли си още лулата?

– Разбира се, имам дори няколко.

– И какво правиш с тях?

– Държа ги напразно.

– Напразно ли?

– Да, понякога подарявам на някой приятел.

– Папа, ти обичаш ли ме?

– Не-е!

– Обичаш ме!

– Добре, както искаш.

– Папа, а ти обичаш ли ме повече от твоите приятели?

– Разбира се!

– Тогава подари ми една лула.

– Лула ли?

– Ако наистина ме обичаш?!

– А защо ти е на тебе лула?

– Просто така, за красота.

– Добре, Олга… Виж, избери си една по твой вкус.

Той извади една кутия от бюрото си, натъпкана с всякакви принадлежности за пушене.

– Ето, Олга, една красива малка лула от морска пяна. Като за тебе. Харесва ли ти?

– Да, папа. Но аз искам голяма.

– Може, разбира се! Ето, тази. Подари ми я един французин от Яш, който се занимаваше с акордиране на пиана. Почина, бедният! Беше прекрасен човек. Да, забележителна лула!

– Тогава ще взема нея. Мерси, папа. Ще ми бъде един спомен от теб.

– Те всичките са твои. Нали знаеш, че татко е готов да ти даде всичко, което има на този свят!

Олга поглади челото и косите на баща си.

– Колко хубава коса имаш, папа! Мека като коприна!…Е, аз да вървя.

– Слушай, моето момиче, ще дойдеш ли с мен в гората? Ще вземем и Дан, а може и мама, ако е съгласна да се разходи с нас. Ще отидем с кабриолета.

Олга си потърка челото.

– Нека да е друг ден, папа. Днес сме поканени на гости у дядо Георге с Моника… Той ни покани…

Господин Деляну поглади мустаците си, погледна към Олга и отново отвори кутията.

– Олга, вземи си още една лула. Нека да имаш една и ти…

Олга го погледна и се усмихна.

– Папа, колко си умен! Мерси! На мене не ми трябва лула.

След като Олга излезе, господин Деляну хвана с ръце челото си и дълго, със свито сърце, се замисли за своята дъщеря, следвайки я по пътя ѝ през времето…

„Като си помисля, че моята Олга един ден ще стане възрастна… Бедната Олга…”